Откъси от "Кладенецът на мълчанието" - Владимир Свинтила


Гл.3
Моите караници със сектантите и сталинистите нямаха идеологически характер. Аз продължавах да приемам, че капитализмът е осъдено общество, приемах превъзходството на социализма. Кавгите ми бяха съвсем частни — лъжата в науката, правото на индивида на развитие и на изява, автономия на мисълта, самостоятелност на действието. Кавгата ни избухваше от това: аз смятах, че имам право на творческо постижение, а те — че нямам. Такива права имаха само оторизираните от партията.   Ще рече, моят конфликт бе (тогава!) не с марксизма, а с нещо друго. Но това друго още нямаше име — за него не съществуваше понятие.   По-късно всичко се изясни. Манипулирането на индивидите, потискането на едни (талантливите) и стимулирането на други (селските „плондери“) сталинистите определяха като „кадрова политика“. Във всяко учреждение, във всеки завод се практикува това адско „връзване“ на способностите, докато не беше завързан за дървото на мъчението интелектът на самата нация и се стигна до това обществено оглупяване, от което като че няма изход.   Аз не оспорих нито „Капитала“, нито „Държавата и революцията“ — аз осъдих едни обществени нрави, по-скоро отдръпнах се от тях. Но както се оказа, това прегрешение беше далеч по-страшно от каквото и да било ренегатство. Посягах на светая светих на селския лумпен — правото му да разполага непозволено със съдбините на всеки човек.   Тогава не осъзнавах нищо. Понятията дойдоха по-късно. Както всички понятия, и моите бяха изстрадани. Сега всичко това е кристално ясно за всеки. Никаква социология — нито западна, нито източна, не е изследвала проблема (социология на сталинизма няма!). Но страданията на милиони хора са довели обществото до познанието — довели са го насила, както в миналото селяните насила пояха упоритото магаре.   При мене действаха главно интуициите. Смътно долавях, че ние излизаме от епохата на блажения обществен наивизъм (малките сецесионни градове, центрове на култура, заобиколени от плътния мрак на околните села) и влизаме в една жестока реалност, която не познава „условности“. Сега имаме едно богатство от понятия за обществения живот. Сега знаем какво е „човекът без качества“ и „едноизмерният човек“. Сега знаем, че това е сбор от хора, напълно негодни да осъществят каквато и да било обществена програма.   Но как да допуснеш такова нещо тогава? Лумпените бяха народ, бяха „свещеният народ“, бяха „съюз на работниците и селяните“, бяха „призовани“ да извършат чудеса, бяха „гробокопачи“ на капитализма (който ги закопа до шията живи!).   Не, такъв проблем не стоеше пред мене. Познавах вече термина „сталинизъм“, но нямах понятието. Борех се със своята среда за себе си. Бяха ми отнели правото да се занимавам с естествени науки. Сега ме преследваха заради езиковите ми занимания. Искаха да изоставя и тях. Тогава аз се обърнах и почнах да хапя. Хапех като заека, когото застига ловното куче.   Нещата се бяха изменили, ние бяхме изцяло в ръцете им.   Интелигенцията беше направила грешка в много отношения. Преди всичко в разбиранията си за българския селянин. За мен бе нетърпим възгласът на Вазов: „Извай от мрамор българский селяк“. Това ми звучеше буквално като: „Извай от мрамор българский простак“. Защото мраморът е подходящ при други случаи. Българският интелигент не можеше да направи разлика между селянин и селянин.   На село съществува човекът, който отглежда интензивни култури, който е овощар и пчелар, трудолюбив и предприемчив.   И съществува селянинът, който не излиза от кръчмата. Двамата нямат нищо общо помежду си, а за интелигенцията бяха едно.   Никой не виждаше градския лумпен, който минаваше за „работник“. Но никой не виждаше и творческия елемент в живота: истинските производители и тази част от интелигенцията, която носеше култура и хигиена в бита, просветата в училището и живота, благоденствието в полетата и фабриките. Никой не би и посмял да извърши такова разграничение. „Народът“ бе свещен и когато нямаше нищо общо с народа.   Никой не виждаше в селото хитреца простак, който „знае къде зимуват раците“, „къде е на баницата мекото“. Този социален тип разчиташе във всичко на безумната си селска хитрост, живееше с увереността, че не може да бъде надхитрен и надлъган и бе най-лесната плячка за сталинистките интриги и агитации. Те му бяха обещали „поземлена реформа“. Тази реформа у нас е проведена още от турските султани, никъде нямаше чифлици, които да бъдат конфискувани от държавата и раздадени. В цялата страна нито един човек не осъзнаваше този елементарен факт. Откъде ще вземете земята, която ще „раздавате“?   Селяните бързо разбраха, че ще вземат тяхната земя, но им оставаше още нещо като надежда: те влизаха „в играта“, в тези болшевишки интриги, чрез които един биваше „въздигнат“, а друг — смален. Бяха удовлетворени поне психологически. В този свят никой не ставаше нещо сам, а биваше „направен“. В това „правене“ участваха селските лумпени.   Тук почваше пък един смътен ропот от средата на културните слоеве. За да бъде той спотаен, се създаде огромна полицейска мрежа, която обхващаше цялото население. Всеки домоначалник и по две-три семейства в къща биваха доносници.   Аз не си спомням да съм „роптал“ (техен термин). Отнасях се крайно „позитивистично“ към реалността. Залагах изключително на подготовката си. Отказах едно след друго да стана офицер в милицията или в армията, с което напълно ги вбесих, според тях аз не исках „да раста“. Видиотяването в глупавата администрация те наричаха „растеж“. Ето как се струпаха моите вини.  

Гл.6
Знаех, че ще ме унищожат. Но аз изпитвах и диво задоволство. Със смъртта на всеки от нас тяхното собствено положение ставаше все по-безнадеждно. Те не оставяха хора, които утре да ги спасят.   Това знаех през 1948 г. и го констатирам сега, през 1989 г., когато лицемерни реформисти се опитват да спасят неспасяемото. СЪДБАТА НА  РЕФОРМИТЕ БЕ РЕШЕНА ПРЕДИ ЧЕТИРИДЕСЕТ ГОДИНИ. Немезида си каза тогава думата.   В живота отсъстват строгите категории на немската класическа философия: ставащото и биващото („дас верден“ и „дас зайн“). По-прав е Ернст Блох с неговото „все още не станало“ („нох нихт геворден“). Живите категории на живота са Блоховите, където нищо не е окончателно завършено, където протичат, макар и невидими,  ПРОЦЕСИ ОТ ВЕЛИКАТА ДЪЛБОЧИНА НА ВРЕМЕТО.    Сталинисткият догматизъм („зайн“ и „верден“) не позволяваше на пунгашите да виждат възникването на нови културноисторически процеси. Те разрушаваха възникващото и ставащото (защото още не е „станало“). Те заобикаляха с пропагандна „почти“ установени имена и се зъбеха на всички почващи, на всички млади — защото хора за бъдещето имаха само те и тези хора произхождаха, разбира се, от селските пунгаши.   Така сталинистите не позволиха на множество културноисторически процеси въобще да започнат. Ето, поне това ми бе ясно тогава. Знаех, че тия селски пущове са опасни за нас само относително, че те са страшни за неродените поколения — че ТЕ СА УНИЩОЖИТЕЛИ НА БЪДЕЩЕТО, НА РАЗВИТИЕТО, НА ВСИЧКИ ИСТОРИЧЕСКИ ВЪЗМОЖНОСТИ.  

Гл.8  
Следобед ме преместиха в друга килия. Намерих в нея един старец като от приказките, с дълга бяла брада.   — Вие за какво? — запита ме той.   — За права бога — казах аз.   — Все пак трябва да има някакъв повод…   — Предполагам за това, че посещавах чуждите библиотеки.   Последва цял разпит: кой съм, каква професия имам, какво образование, от какво семейство съм. И сам ме осведоми за себе си, без да го питам.   — Аз съм генерал Никифоров от някогашното РО-2. Тук е и един сърбин, Симич, който сега е на разпит. Скарал се с Тито и минал границата, но те не му вярват.   По думите на генерала, той бил арестуван от 1944 г. и го държаха в „предварителен арест“. Той бе пълен с мъдрости: цитираше „Дон Кихот“, а именно: че тъмнината е „място на дълбоките стенания“. Проповядваше бодрост. Правеше разходки в килията от пет хиляди крачки. Правеше тридесет клякания и тридесет лицеви опори.   Вече четири години го държаха — така се разплатиха с много свои помагачи. Пунгашите знаят само думата „полза“; думата „признателност“ им е непозната.   Естествено, аз тогава не знаех нищо за Никифоров.   Дойде Симич — висок, слаб, още по-отънял в милицията. Полковник, командир на партизански отряд. Мъкнал се пет години по планините с една тежка картечница. Нещастен сръбски селянин; вкаран от събитията в политическия живот. Завършил духовната си „еволюция“ като сталинист. И озовал се в сталинисткия рай.   Този човек така се оплакваше, че да ти стане жално. Не издържах и казах:   — Вие поне сам сте си виновен. Щом не Ви харесва Тито, трябва да Ви харесва тук.   — А — рече той, — сега знам оти е Тита златен.   Симич го измъчваха по особен начин. Знаеха, че е гладен, но и лаком, та затова по време на разпита следователят обезателно ядял скара, а Симич гледал… Наистина непоносимо! Чакаше го най-реален разстрел. Сега се разкайваше за всичко. За петте години разходки с оръжие в ръка по сръбските планини, за участието ей в тая „глупост“ — революцията, за доверието си към хората.  

Гл.10  
Запитаха ме:   — Защо си тук?   — Защото съм арестуван.   — Знаеш ли къде се намираш?   — В ка де се.   — Много добре — похвалиха ме за моята интелигентност. — А сега кажи защо си арестуван.   — Кажете вие, аз не зная.   — Добре, ти какво предполагаш?   — Нямам понятие.   — Не си ли мислил по въпроса?   — Първите два дни. После разбрах, че отговор няма.   — Добре е да помислиш пак.   — Излишно е.   Перчемът ме изгледа:   — Ние не сме старата полиция. Ние бием.   — Все нещо правите. По-лошо от бой.   — Значи, решил си да не мислиш?   — Няма за какво.   Бързо схванах, че искат да ми внушат съмнение и тревога, да ме оставят в състояние на неувереност. Оттук нататък тяхната задача се опростяваше — аз щях да ги улесня.   Знаех, че такъв е бил и методът на средновековната инквизиция. Италиански възпитаник, бях изчел обширна литература по въпроса.   — А — рекох си, — тия не на мен. — Няма за какво да бъда преследван — казах гласно. — Ремсист съм, член съм на дружественото ръководство, свършил съм добра работа на бригадите и през изборите, баща ми е убит като комунист, майка ми работи в нелегалната помощна организация, събра големи суми и много лекарства за вашите партизани. Какво искате повече?   — Всичко това е вярно — каза перчемът, — но дълбоко вътре в себе си, как смяташ, комунист ли си?   — С изповеди не се занимавам — казах. — Но и да съм бил комунист, след станалото не държа много да остана.   — Е, това чакахме.   — И го дочакахте. След станалото и дума не може да става моето семейство да остане свързано с вас.   — Ренегат, а?   — Наречи го както щеш — минах на ти. — Такива неправди не се прощават. — Двамата дебелаци нетърпеливо тревожно се размърдаха. Явно разговорът приемаше неблагоприятен характер. Не бяха очаквали от мене този език.   — Та ще рече, всичко така ли ще завърши?   — То е завършило — рекох. — Вие нямате нужда повече от нас. Помните ли как ласкаехте всеки човек? Моите родители имаха непростимата глупост да ви бъдат в услуга. Баща ми плю на буржоазния си произход, на привилегиите си. И умря за вас. Но тука — аз посочих една черта на земята — ей тука свършва всичко. От тук нататък сами и без нас! Докъдето стигнете.   — Мислиш ли, че ни трябвате? (Отново раздвижване на тлъстозадите!)   — В момента не, но гледайте да не въртите отново опашка и да не се правите пак на демократи.   Тогава, преди четиридесет години, аз предчувствувах днешните дни. Не знаех кога ще настъпят, но знаех, че ще настъпят. Че свирепите селяни отново ще завъртят любезно опашка — приятели на хората, на земята и на всичко добро.    

Гл.12
Гъливер“ съдържа една особена социална доктрина. Основното противоречие за Суифт е между духовните нива. Векове след него социалната мисъл търси контрастите в имуществените отношения. Суифт е безапелационен: на арената в бой са дребнавото мислене и духът, човекът и човечетата. И това няма нищо общо с „имуществеността“.   Знам чудесата на молиерознанието. Но ще кажа, че Молиер няма нищо общо с Теофраст. Тартюф и Мизантропът не са характери — това са величествени врагове на културата, синтез на лицемерието, омразата, себичността. У Молиер според мене има една доктрина, пространна почти колкото християнството, и не е чудно, че двамата с Паскал са съвременници и че съществуват дълбоки сходства между тях — дотам, че по едно време се твърдеше, че комедиите на Молиер са писани от Паскал.   „Дон Кихот“ не е литературна творба. Нито едно от многобройните му подражания не се е оказало успешно. Това е така, защото „Дон Кихот“ не е литература, а пламенна любов. Той е в абсурдното положение на пламенен християнин. Тази книга е немислима без католицизма.

Гл.13  
Но сега аз наблюдавах не само себе си и анализирах не само своя случай. Сега разполагах с богат емпиричен материал и можех да правя по-свободни заключения.   Картината се бе изяснила. Сталинизмът вече не беше нещо прикрито, почти като загадка. Виждах неговите проявления, реакциите му спрямо различни социални среди.   Засегнати бяха всички социални слоеве — интелигенция, емигранти, селяни (имаше и такива при мене!), работници, търговци, политически дейци, бонвивани. Догматизмът бе универсално недоволен от човека. Сталинизмът приемаше като положителен само механичния и безсъдържателен човек — дребният чиновник, който кисне в глупавата си канцелария и не върши нищо. Извън него почваше „зоната на врага“!          

Постинга вероятно е във връзка с жертвите на комунистическия режим, за които днес е ден за почит.
Господ да ги прости и те на нас.
Амин!

Бог да ги прости. Защото тези, които го направиха явно не могат да им простят, че ги пог убиха за нищо. И защото това не бива да се забравя, за да не се повтори. И защото те продължават, когато и където могат да вършат мръсотията си. Те продължават да искат кръв и смърт, негодниците. Как не разбраха, че до такива гниди няма да се докосна. От половин час се опитвам да редактирам втората част, защото текста, след като го копирам тук ми излиза слят без интервали, без нови редове, а не както е в оригинала. Но не ми изпълнява командата "публикувай". Ето, това са те.
Знаете ли ко е е най-жалкото в случая г-не?
Най-жалкото е, че от уж прочелите над 50 човека, предполагам с претенции за интелигентност и духовност, само двама са оценили труда и живота на Владимир Свинтила положително, защото тук няма мой труд и мои мисли. Само двама са казали "Бог да ги прости" - тях безсмислените жертви и него автора. Него - марксист, чийто баща е комунист, убит от другите, живял в един дом с Ленин, чиято майка също е такава, семейство-помагачи на комунистите, преди 1944г. Може би авторът е по-малко начетен и интелигентен от тези читатели? Или може би е допринесъл по-малко от тях за българската духовност и култура?
Е, как мислите - ако от 50 само двама помнят и осъждат зверствата, садизма, беззаконието, простотията, дали някога Бг ще се оправи?
И ако вярвате, кажете ми кога и как? И най-важното С КОГО? С тези около 6% от БГ "интелигенция" ли?

Особено с неговите разкази за занаятите . Много правдоподобно е описал впечатленията си от сталинизма. Поздрави