Гл.19   Тази вечер внезапно се озовах разпределен с един стар копач (разпределението ставаше преди смяната да влезе в мината). За него помня следното: студент от Габрово, има полипи и е някакъв вид мистик. Говореше носово. Той бързо дойде да ме намери и ми каза, че тази нощ трябва да го спасявам. При експлозиите не се бил скрил добре и на дясната му длан се набили дребни въглищни песъчинки. С такава, макар и невинна повреда той не можеше да копае и беше обречен на смърт. Нека кажа, че в лагера всеки е длъжен да държи будно вниманието си непрестанно. Тук разсейването не е позволено: то може да означава смърт. Ако някой се разсее, то това си е, в края на краищата, негова работа. Ако може да му се помогне — добре, ако не — какво да се прави? Този нещастен идиот с лекомислието си ме вкарваше в особено опасна ситуация. Не бях много добре със силите и не знаех дали ще извадя своята норма. Сега се оказа, че трябва да вадя две норми. Направо си заслужаваше да река на Габровеца: „да си се пазил, няма да те пазя аз“ и да му дам сиктира. Но се оказа, че не мога да го осъдя на смърт. Казах си: „ще мрем заедно“. Всеки разумен човек просто би седнал на земята и би оставил нещата да следват едно след друго. Да, но аз не съм бил никога разумен. Казах си: — Ако мама знае в какво положение съм сега, тя ще е уверена, че аз ще направя всичко възможно, всичко зависещо от мен. Сестра ми ще мисли същото. И приятелите ми, Ангел и Иван. Тогава казах на Габровеца: — Върви напълни канчетата с вода от бурето. Съблякох се до кръста, облякох т.нар. „копаческа риза“ (без нея тялото се набива с глина и въглища) и пристъпих до стената. Според общите физически закони шилката трябваше да се счупи още след първите двадесет-тридесет замаха. Това не стана. Няма да кажа, че ме обзе надежда. Просто продължих да копая механично, без да мисля за каквото и да било. Тогава се случи нещо необикновено. Забравих кой съм, къде съм и какво правя. Смътно усещах, че люлея тялото си, че замахвам с един дълъг предмет. Внезапно във въглищната стена се образува слабо сияние. Там светеше сфера. В сферата имаше едно женско лице. Схващах само, че това лице плаче, от очите се стичаха сълзи. И разбрах, че тази скръб е заради мен. И това продължи. Колко време? Не зная… От сънното състояние ме извади вик. Моят габровец се бе върнал с канчетата вода. Той гледаше в почуда. — Какво си направил? — Как какво съм направил? Дръпнах се назад. И внезапно разбрах, че съм направил целия подкоп вероятно с едно десет процента наднормено. Но понеже съм копал само на едната страна, оставаше за подкопаване десният ъгъл. Габровецът, въпреки набитата ръка, грабна едната шилка да вземе десния ъгъл. След пет минути тя бе счупена от двете страни. И след още пет минути се счупи и втората. Но подкопът бе завършен. Оставаше ни крайно изморителното пробиване на дупки с ръчен свредел. И тъкмо тогава се оказа, че наблизо са монтирали електрически. С него дупките се правят за пет минути. Гръмнахме. Галерията бе нова, плитка, бързо се проветри. И понеже пак не бяха сложили шина, ние трябваше да прехвърлим още веднъж въглищата, за да ги приближим до шината и до вагонетките. Остана да товарим. В този момент спря токът — авария. До края на смяната имаше още два часа. Ние ги проспахме сладко, легнали върху въглищата. Когато излязохме от мината, по инкята ни обявиха за ударници. И после, вече в лагера, видяхме как отделиха нещастниците под лампата. И ние щяхме да бъдем там. Край хората под лампата цялата смяна минава с наведени очи. Ние знаем, че те имат сив цвят на лицето, че техните крака странно потръпват, че в ръцете им се налива непредставима тежест, че те искат само едно: да легнат на земята и да умрат. Затова ние минаваме мълчаливо край тях и не ги гледаме. И те не ни гледаха. Ние сме на брега на живота (все още!), те са на брега на смъртта. Казах, че габровецът бе някакъв мистик: окултист, теософ и т.н. Той подразбра, че е станало нещо свръхестествено. И умираше от любопитство — това бе негова област. Но аз не му казах нищо, отрекох, че е ставало каквото и да било. Не исках тази история да се обругава. Не трябва да се смята, че поради това чудо главата ми увря. ТРЯБВАШЕ ДА СТАНАТ ОЩЕ МНОГО НЕЩА, ЗА ДА ИЗМИНА ТОЗИ УЖАСЕН ПЪТ ОТ МАРКС ДО ХРИСТОС, ГОЛГОТАТА НА НАШИЯ ВЕК, ПО КОЯТО ЩЕ ПРЕМИНАТ ВСИЧКИ.   Гл.20 Дълбочината на драмата му разбрах една лятна вечер, когато седяхме на една купчина въглища и чакахме да тръгнем за нощна смяна. — Ех, тегло — каза Младен. — Ех, тегло. Огледа се и почна да шепне в ухото ми: — Ама я че ти кажем, че има едни ора, дето че управят всичко. И они че вземат скоро властта. Удивих се. Младен проявява интерес към политиката. И кои са тези хора? — Че ти кажем кои: комунистите. Они че вземат властта и тогава че е добре за сите. Изсмях се (не можех да се сдържа!) и му обясних, че те управляват и че ние двамата сме пратени тука от тях. Неговото смайване бе огромно. Той млъкна. И не каза нито дума. И един месец не размени приказка с никой.   Гл.21   Но имаше тежки, жестоки преживявания. Две вечери, минавайки пред лампата, виждахме под нея един сив от страданието човек. Около 40-годишен. Облечен бе в стари войнишки дрехи и шинел, с войнишко кепе на главата. Той не ни гледаше. Не го гледахме и ние. На третата вечер, когато минахме, той се беше строполил. Полицаят бе решил, че е мъртъв. — Я двама го вземете и откарайте в бараката. Аз и Лазар го взехме и го понесохме. Беше лекичък, почти колкото дете. Явно нямаше сили и мускули за тежката копаческа работа. Поставихме го на моя одър и останахме с Лазар — сами на работа не можехме да отидем, а само под конвой. Конвоят бе отишъл със смяната. Ако речехме да тръгнем, щяха да ни разстрелят за бягство. Така останахме до сивия човек. Дадохме му вода. — Пий, приятелю. Той ни погледна от безкрайна дълбочина. Отпи от чашата. След всички тези мъчения, след жестокото безсъние не можеше да заспи. Напред излезе един студент по медицина: — Дайте му две бучки захар с вода. — Веднага му дадохме от скъпоценната захар. Сивият човек продължително дъвка захарта с къшей намокрен хляб. Очисти трохите от гърдите си. И предаде Богу дух. Ставаше все по-сив и по-сив. После научихме историята му. Дребен провинциален адвокат. Никога не е бил адвокат на едри търговци, индустриалци, никому не е взел живота или имота. Явявал се главно пред мировия съд. Според железния правилник, трупът не можеше да пренощува в помещението. Извикахме поста, който ни отключи отвън. Изнесохме сивия човек и го поставихме върху въглищата в банята. Оттук оставаше само пътят към неговия безкръстен и безименен гроб. Път недълъг… ............................................................... Помня като днес всичко. Отивахме на нощна смяна, бяха ни заповядали да се хванем по шестима подръка, ако някой се пусне — стрелба. И така ходехме, кажи-речи прегърнати като деца. Път нямаше, спъвахме се в буци пръст. Колоната се проточи. Изведнъж чух вик — викът се плисна от онова озарено от луната начало и додето се усети какъв бе тоя вик, разбрах, че и аз плача. Плачеше цялата смяна от триста души, мъже минали през инквизиции и устояли на инквизиции, които човечеството не познава или е забравило. И причината за тоя всеобщ плач бе тая: ние пресичахме поляни с мащерка и мащерката бе шеметно замирисала. Какво е за българина мирисът на мащерката? Това е бобената чорбица, с която всички сме расли, това е миришещият, уханният домашен хляб, това е семейният уют, това е семейното щастие, за което българинът се ражда, бори се и страда. Ето на какво ухаеше мащерката. Ние вървяхме и плачехме и едрите ни сълзи се стичаха по небръснатите лица. Ние плачехме най-откровено, по детски. Плачехме за изгубения рай на детството, но и за изгубения рай на гражданския живот — за тази наивистична, малка и невероятно щастлива България при монархията, която ни бяха учили да мразим. Така, със сълзи на очи, навлязохме в галериите.     Гл.24 Един търговец разказваше: Нейде към 1935 г. се разорил, изгубил апартаменти, къщи, магазини. И почнал да продава зарзават с количка. За първи път разбрал колко може да бъде полезен на хората. Спускали му с въженце кошница и в кошницата бележка какво да сложи в нея. Напълни кошницата със зарзават, вдигнат я и пак му я спуснат с парите. — Милионер, бях станал амбулантен търговец. И ми беше драго. Сега за първи път трудът не ми е радост. Защо ни накараха да намразим труда?   ...............................................................     И така, преди няколко месеца аз не знаех що е сталинизъм. Сега моите представи бяха пълни. Това беше „свръхисторичното“, „надисторичното“ на сталинизма. От живота изчезваше „азът“ (субектността). Функциите на чиновничеството бяха ясни. То отнемаше на живота всяка спонтанност. Подреждаше в йерархия хората, даваше на едни, взимаше от други, награждаваше и наказваше. Никой не можеше да постигне нищо сам, да придобие, да направи. Това създаваше чувството за всеобщо опустошение. За Русия това бе „естествено състояние“, Русия никога не бе познавала личността, не бе предполагала нейното съществуване. Но у нас, с нашето Възраждане, с живота след 1880 г., бурните ни обществени борби, войните ни, просветата, изкуствата, науката, за нас, встъпили в пътя на европейското развитие, това измиране на „аза“ бе страдание.   Гл.26 С Трайчо Костов историята е такава. Червенков праща при него един от най-близките му приятели. „Кажи му да ни даде самопризнанието си. Кажи му, че това е нужно на партията. Кажи му, че не сме луди да го убием.“ Костов пита пратеника приятел: „Сигурен ли си в това?“. „Сигурен съм.“ Писмото е написано и подписано. Посредникът е арестуван на излизане и е въдворен за три месеца в Боровец, в една вила. Тогава при Костов идва малкото чанковче. То не е служебно лице, но показва старание. Смъква му очилата, стъпква ги, яхва го, язди го полусляп по коридорите, така го откарва до бесилката, качва го на въжето и се люлее на трупа. Поради това си „активно участие“ след априлския пленум бяга във Франция (кореспондент на БТА) и не иска да се върне до ресталинизацията. Все пак в един момент подлагат на гавра и него. За годишнината на Трайчо Костов му възлагат да напише статия за него във вестник „Кооперативно село“, където е главен редактор. Пишейки тая статия, умира от инфаркт. Тогава ръководството на СБЖ излиза с гръмък некролог: „Ние падаме на колене…“ Добре де, падайте! Такъв е политическият апокриф, ще рече истината. С течение на времето обаче събитията приемат друга трактовка. Посредникът изчезва, явява се невероятният Ицо Мухата, който така умело фалшифицира писмото, че никаква графологическа експертиза не е възможна (глупости на търкалета!). Костов е съпроводен съвсем по устава до бесилката. По време на последната му разходка са водени остроумни разговори. Чиновническата лъжа покрива с бръшлян голотата на събитието. Тези приказки аз събрах в лагера и след него от хора, които по един или друг повод се бяха приближавали до него Бай Владо казва: — Но никога, повярвайте ми, никога не е ставало дума да се опълчваме, още по-малко против Русия. P — Трайчо Костов трябваше да знае, че когато той подписа смъртната присъда на Никола Петков, подписа и своята. Мълчание. — Това е един процес срещу всички хора на инициативата и на самостоятелната мисъл. От днес в България не остават повече глави.   Гл.27 В лагера ние имаме постоянна тема: откъде се пръкнаха всички тия хора? Как ние не доловихме тяхното присъствие в стария живот? Аз имам свое обяснение на въпроса. Наблюдавах с изострено око събитията по време на опозиционните борби: една огромна маса бе застанала зад Никола Петков, но смъртта на водача, разтурването на партията, откарването на депутатите в затворите подейства страшно. Бях все пак в управляващата партия и долових някои неща. Веднага след процеса ни казаха: — Сега много хора ще се устремят към нас, приемете ги. Който иска, може да направи справка в пресата от онова време. За няколко дни от единните организации влязоха четири милиона души. Откъде идваха? От земеделския съюз? Земеделците бяха в своите дружби. Те идваха отнейде. Почваха да взимат думата на събрания, да ораторстват. Говореха глупости. Ние се смеехме. Тогава бяхме отново смъмрени от комитетите: „Няма да се смеете. Ще ги оставите да говорят. Каквото свое имат, нека кажат — даже да бъде тоничко!“. Тия новодошли в победилата левица ние трябваше да приемем така ласкаво, както самите ние не сме били приети. Аз тогава бях „масовик“, „работех с хора“. Помня тези нови тълпички пред клуба. Всички те бяха от така наречените „неутрални“. Когато опозицията и сталинистите се бяха хванали гуша за гуша, тия гласуваха с бели бюлетини. Аз очаквах, че ще осъдят едно такова поведение. Но не. Партийните началници се ориентираха към тези хора. И дори пренебрегваха „своите“. Помня, след едно събрание един такъв новоприобщен как възкликваше: „Леле че хубаво става“.   — Да — казах аз, — създаде се национална собственост, обществени предприятия, ще има работа за всички.   Той гледаше със светли очи и повтаряше: „Леле че хубаво става“. Той бе доловил другото, скритото под пода. Той бе плъх и бе разбрал, че времето на плъховете идва. Те извираха от невероятни места. Женици и смачкани мъжлета с оглупели деца. Те ставаха общественици. И говореха „за славните партизани“, за хората, „които са давали кръв“. Най-сетне сталинистите бяха намерили своите масови почитатели. С тях пълнеха служби, на тях отваряха път към професурата, към журналистиката, към администрацията. Тях те конституираха като управляващо съсловие. Това бе земната маса, от която сталинистите правеха новия човек. И за да бъда ясен, ще разкажа нещо, което стана години по-късно. Бяха ме приели в партията и ставаше ревизия на партийните книжа. Това значи, че отново се чете биографията на всеки и се обсъжда публично. Деветдесет и девет на сто от тия автобиографии съдържаха следното твърдение: „Родителите ми не са членували никога в никакви партии, не са се занимавали никога с никаква политика“. Един рефрен като от египетската „Книга на мъртвите“. В България е имало хайдушко движение, имало е въстания, Копривщица и Батак. Имало е борби за национално утвърждаване, имало е борби за Съединението, имало е Сръбско-българска война, имало е селско въстание, Шабла и Дуранкулак, имало е Стамболов и Стамболийски, имало е Септемврийско въстание, Демократически блок. Тия хора не са участвали в нищо от всичко това. Това бяха синовете на „хорицата“, които изпълниха казионните единни организации, на които ние трябваше да създадем самочувствие.   Гл.28 Както казах, от 14-годишна възраст тези хора не ме оставяха на мира. Вряха се във всичките ми занимания, интересуваха се от всичките ми виждания — ВЪОБЩЕ РАЗГЛЕЖДАХА МЕ КАТО СВОЯ СОБСТВЕНОСТ.