В края на моста, с извит гръбнак, прегърбено, сбръчкано, с бастунче и с артритни стъпки, крета полусляпо тяхното бъдеще, крепейки под ръка своята белокоса Тъга. Те едва различават извитата в небето дъга някъде пред тях. „Колко кратък беше пътят, но дъгата е вече близо, все още можем да минем под нея” – мислят си те.

             Напред, почти до хоризонта светлее петното на сякаш покрито със сняг тихо малко селце от бели, като че ли разтворили ръце за прегръдка каменни разпятия. Над него е извила гръб параболата на дъгата.