QUO VADIS HOMINE ? :: Виновникът

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

22.08.2016 14:05 - Виновникът

Автор: bumerang Категория: Други

Прочетен: 465 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 22.08.2016 16:38

Не търсете другаде. Аз, виновникът, съм тук. Аз съм виновника за състоянието на България. По-точно виновницата. Защото съм жена. Уви, вече в златната възраст. Като махнете златото, защото го няма, не остава много. Та да знаете: признавам, виновна съм. Защото не построих държавата, която искахте. Държавата, в която и аз исках да живеят децата ми. Една свободна и богата държава, в която те и техните деца да живеят добре. Една държава на равенството пред закона и справедливостта, където можещите, предприемчивите, трудолюбивите ще благоденстват и ще се развиват. Опитвах ли? Опитвах. Но явно не достатъчно. Мрънках ли под сурдинка при соца, че не съм доволна, че така няма да построим светлото бъдеще? Мрънках. Като мнозина от вас. Включително и членове на БКП, които се бяха ориентирали накъде вървят нещата. Някои от тях - съвсем искрено. Мрънкахме само че под сурдинка, за да не чуят доносниците, че после я Белене, я Ловеч, я някъде другаде на лагер. Защото ония, смелите, които говореха по-открито или в присъствието на прикрит подъл доносник, ставаха или храна на свинете, или бяха смачкани завинаги. Или поне до края на оня строй. Избягах ли тогава? Не, останах да си тежа на мястото. Като мнозина от вас. Когато т.н. перестройчици от БКП направиха вътрешнопартийния си преврат и взеха властта от тато и му хвърлиха вината, за да строят пазарна икономика т.е. капитализъм, повярвах ли, че промяната ще се случи? Повярвах. Като мнозина от вас, които повярваха, че най-после времето е наше. Наше! На онези, които искаха промяна към по-добро, а не демагогия и фалшиви преизпълнения на петилетки. Ходех ли по митинги с високо вдигнат нагоре знак V? Ходех. Като мнозина от вас. Само че победата не се случи. Изпокарах ли се с баща си, който никога не е бил член на БКП и винаги беше контра на партийците, при това открито, не под сурдинка. Те някак търпяха критиките му. Не знам защо. Най-вероятно защото баща му беше споделял понякога хляба си и говореше за Димитър Дончев на малко име, а през 25-та му бяха трошили кокалите румънските изедници в затвора. "Не им вярвайте, казваше баща ми, аз видях как става, те са същите. Те са ония, които са винаги с всяка власт. Аз съм го видял." Аз подскачах срещу него като японски петел, виках, че не, не е така, сега е различно, хората са вече други, по-грамотни, по-интелигентни, по-духовни, по-развити, по-мъдри, че сега го иска народът, не ни го налагат отвън, затова няма да се случи отново и още подобни аргументи, които по-късно се оказаха несъстоятелни. А после се разделяхме скарани. И аз си тръгвах, отивах далече от него, за да се възползвам от свободата на словото, от свободата на сдружаване, да изграждаме новата партия, която ще строи новия, по-добър живот, да скачам по митингите и да вярвам, да вярвам в почтеността на новия, по-развит, по-духовен човек. Да вярвам като мнозина други. Но промяната към по-добро не се случваше. Керванът си вървеше. Накъде? Наникъде. Започна разграждането и на малкото, което имаше (което на някои се струваше много, защото не бяха виждали повече) и разграбването му. Като мнозина други аз виждах, говорех (вече свободно), възмущавах се (свободно). Но какво от това? То, словото, може да засегне само човек, който има съвест. Само че някои рожби на зрелия социализъм явно се бяха самооперирали от тази болест или се бяха родили без такава, тъй като в рода им от поколения е атрофирала. (После прочетох някъде, че тя, съвестта, била начин сам да се... таковаш в главата). Като мнозина други след всички избори и аз се надявах, че този път може би са се улучили почтени хора, които мислят първо за общността, после за себе си. И аз като мнозина други, които вярваха, говореха и се опитваха да оцеляват някак си. Кой както може. Някои - извън тази държава. Тръгнаха вече свободно. Защото общността не мислеше за тях. Онези, които избираха, за да водят тази общност не мислеше за тях. Мислеха за себе си, а се стремяха към властта, защото тя генерира пари. Обезверена, отвратена, тръгнах и аз - трябваше да оцелявам. Затова съм виновна. Защото тръгнах. Защото не се снабдих с един Калашников, та да отида в една от онези сгради, където се решават съдбините на България, та да натисна спусъка... пък който остане. Ама ако остане някой да си помисли преди да се нареди на опашката пред тези сгради. Не го направих, защото не съм дивак, защото вярвам, че в една цивилизована държава, прокурора и съдията са онези, които трябва да чистят тези сгради от всичката безсъвестна, алчна и продажна измет, която попада там. Оказа се, че затова съм виновна. Защото не го направих. Но "българите, малцината останали хора", също не го направиха.
Сега аз, виновникът, нечовекът, мизерникът, "просякът", "оръфлякът", "сиромашията измет", съм някъде по света. Опитвам се да добавя някой лев към мизерната си българска пенсия, за да мога след златната си възраст поне да си купувам лечението и лекарствата. Не си тежа на мястото и сърбам омразата на онези мои сънародници, които си тежат на мястото. На "Българите, малцината останали хора..." Тежат си... Ами да си тежат. И да мразят. 99% от народа си. Ние това най го можем. Да мразим.

Пп
Моля онези с чистата съвест да ме извинят ако случайно някой прочете това. Надявам се все пак да има такива.

Нагоре