"По същото време Ягода даде ход на небивалата по своята многопластовост глобална операция, широко известна под кодовото название „Тръст“. И до днес не е много ясно какво всъщност е представлявала „Тръст“. Покойният Василий Шулгин, който не обичаше да говори на тази тема, веднъж все пак спомена, че „Тръст“ е измяна в мащаби, каквито не можете и да предположите".
В операцията бяха задействани всички налични оперативни сили на ОГПУ, както от вътрешността, така и в чужбина. Развихри се непонятна, прикрита и жестока война между различните отдели на сталинската тайна полиция. Намиращи се в едно и също здание, дори на един и същ етаж, те внедряваха помежду си свои сътрудници, дебнеха се взаимно, издаваха агентите на „съседския отдел“ на бялото контраразузнаване или на европейските блюстители на закона, безмилостно унищожаваха конкурентите си за многобройните служби от Москва до Париж, воюваха чрез създаването на истински и фалшиви „прозорци“ на границата, чрез немислимата игра на двойни, тройни и четворни агенти. Изглежда и самото ръководство на ОГПУ се бе забъркало в тази игра, тъй като нито един от участниците в операцията не доживя до 1937 година с изключение на двама английски и един немски разузнавач, които бяха успели под покрива на „Тръст“ да се внедрят в НКВД и написаха интересни спомени.
Съдейки по всичко, целите на „Тръст“ са били няколко. Сред тях има и умело прикрити, а някои и досега е трудно да се определят. Но една от целите е съвсем ясна: да се сложи ръка на белогвардейското злато и на съответните финансови източници, като към тях се включи групата „Тръст“. Успоредно с тази задача се издирваше и златото на левите есери, които в продължение на около 15 години бяха ограбвали банки в Русия и по Европа. Отвличането на Борис Савинков и генерал Кутепов, извършени приблизително по едно и също време, са свързани с тези намерения. Тогава именно агентурата на ОГПУ се сдоби чрез един французин-посредник с частна банка в Париж, която бързо се разрасна и се превърна в знаменитата „Евробанк“ — най-голямата чужда банка в столицата на Франция. Най-пикантното в тази история е, че банката първоначално бе основана от руски емигранти и в нейните трезори всъщност лежеше цялото злато на бялото движение — авоари, които постепенно се прехвърлиха в Москва.
По-малко романтични, но не по-малко сериозни мероприятия от същия тип се провеждаха и във вътрешността на страната. Тук все още по инерция от ленинските времена се прехвърляха на запад ценности от най-богатите музеи на Русия, но скоро и на тази практика бе сложен край. Очевидно сталинската политика на връщане в светлината на издигнатия лозунг за построяване на социализма в една страна, ако не променяше, то значително усъвършенстваше старите ленински методи за ограбване на населението. Отдавна останаха в миналото внезапните масови обиски, когато в домовете нахлуваха въоръжени отряди и издирваха злато и скъпоценности. Целият онзи шум със стрелба и викове вече не може да даде нужните резултати, защото преобладаващото мнозинство от хората е ограбено до конец, а ако у някого нещо е оцеляло, то така е укрито, че никакви обиски не биха намерили закопаните или зазиданите някъде ценности. Имаше друг начин — прост и елегантен.
Като предизвика в страната страшен глад, отнесъл в гроба милиони хора, властта отвори в много градове така наречените „Торгсин“# (Общосъюзно обединение за търговии с чужденци — бел. прев). В магазините им можеха да се закупят някои и други продукти (не кой знае какво: макарони, мас, грис и пр.), но само срещу злато и чужда валута. Хората сами заизваждаха укритото и се отправяха към торгсините, където вече ги чакаха сътрудниците на ГПУ с въпроса откъде имат златото и валутата, след като отдавна им е било наредено да ги предадат. Така че посещението на „торгсин“ означаваше обиск в дома на лицето още в същия ден и арест, от който го освобождават, ако доброволно предаде златото и валутата си.
В разгара на тези събития докрай ликвидираха и НЕП-а. ГПУ във всички големи градове привика местните „непмани“ и им съобщи директивно съгласувания и поради това останал в историята призив: „Господа, вие спестявахте злато за черни дни. Черният ден настана. Предайте го на държавата“. Онези, които осъзнаха сериозността на момента, веднага го предадоха, ръководейки се от принципа „животът е по-скъп“. Колебаещите се бяха убеждавани по различен начин на различните места. На някои дори им четяха лекции по политикономия на социализма, като ги уверяваха, че всеки гражданин ще стане по-богат, по-силен и по-свободен, ако единствен собственик на златото в страната бъде могъщата социалистическа държава. Макар че тези лекции се четяха, от само себе си се разбираше, в затворите, където откарваха колебаещите се, малцина ги възприемаха. Мнозинството продължаваше искрено да не вярва в икономическата рентабилност на социализма. И от убеждаване чрез думи се пристъпи към убеждаване чрез действия. Там, където бе възможно, държаха нещастните „непмани“ в килии при температура 60 градуса и не им даваха вода, на други места в килии с нулева температура и вода до глезените, а пък там, където не владееха такива сложни методи или не искаха да ги прилагат, просто ги пребиваха до смърт.
Малцина предпочетоха да умрат, но да не дадат нищо. Повечето не издържаха и предадоха всичко, което бяха успели да скътат през краткия период на Новата икономическа политика. Но беше вече твърде късно, тъй като дългото им упорство бе предизвикало сред сътрудниците на ГПУ напълно справедливо подозрение в искреността им: ами ако не са дали всичко? Но дори и да си дал всичко, никак не е лесно да го докажеш, да не кажем, че е невъзможно. А начините за мъчения ставаха все по-изтънчени и ручейчетата злато продължаваха да се вливат в социалистическата хазна. В завещанието — инструкция, което Ленин остави на родните органи на ГПУ, в раздела „Тайни врагове на съветския режим“ за такива в 4-а и 5-а точка се определяха: бившите търговци, собственици на магазини и дюкяни; бившите собственици на промишлени предприятия и работилници; бившите земевладелци, крупните арендатори, богатите селяни. С тези категории поданици на социалистическата държава се оправяха по същия начин, както и с „непманите“. Само дето лекции по политикономия на социализма не им четяха. На техните уверения, че „на мен всичко ми взеха още през 1918 година“, се отвръщаше насмешливо: „Значи всичко са ви взели? А ако помислите? Я си спомнете къде какво сте укрили, закопали, зазидали? Не помните ли? Ще си спомните! Има време“.
Които си спомняха, загиваха. Които мълчаха докрай — също загиваха. Те и без това бяха обречени на гибел. Но ако дотогава можеше от тях да се изстиска още нещо за държавата, това бе просто прекрасно. Друго беше лошото. Нямаше никакъв контрол над голямата армия от следователи и водещи разпитите, не се знаеше какво присвояват те при тези операции. Това нервираше ръководството, но за да е начисто със себе си, то бе решило повторно да премели в собствената си мелница целия личен състав на ГПУ и ранния НКВД, за онези, които бяха се занимавали с „непманите“ и разните бивши, проведе специално следствие. „Значи вие водихте разпита на Сабашников. Колко злато и валута предаде накрая той? А може би е дал повече? Спомни си, гад!“ И дулото на нагана между очите (понякога вече изтекли).
Спомняха си точно всичко. Този метод беше ефективен и неслучайно непрекъснато го усъвършенстваха от 1917 година. А колко романтика имаше в това!
(Променяйки формите си, този изпълнен с романтика лов на злато продължи дълги години, чак до наши дни. И дори днес при всеки обиск например, когато се търси казан за незаконно варене на ракия (да не говорим за никакви по-сериозни поводи), властите преди всичко предлагат на треперещия от страх нещастник „доброволно да предаде златото, брилянтите и оръжието“; същевременно му поясняват, че доброволното им предаване ще смекчи неговата вина, но няма да го освободи от съдебна отговорност. Още с първите декрети на Съвета на народните комисари, потвърждавани и от многото последвали ги, под заплахата от смъртно наказание на гражданина на социалистическата държава се забраняваше да притежава злато и всякакви благородни метали на слитъци. При това към слитъците се приравняваха както всевъзможните видове златни монети, така и ордените от благородни метали, независимо от коя страна и от коя епоха са те, а също и предметите, представляващи „културно-историческа ценност“ (по усмотрение на властите); в този списък влизаха и брилянтите, чието тегло надхвърля пет карата, и това важеше както за необработените, така и за шлифованите скъпоценни камъни.)
Да си припомним случая с царските скъпоценности. Онова, което Юровски докара в Москва от Екатеринбург е било капка в морето. Оказа се, че докато бил още в Тоболск императорът се е наговорил с предания му началник на конвоя полковник Кобилянски. И чрез него е изпратил навън няколко десетки шестлитрови метални бидона от френски зехтин, натъпкани с несметни съкровища, събирани от фамилия Романови през всичките 300 години на царстването им в Русия. Полковник Кобилянски бе отвлечен от територията на Китай (по-късно разпространиха лъжата, че го намерили в някакъв сибирски леспромхоз, където бившият полковник работел като счетоводител ли, като пазач ли…). И се заплете една.., с лудешки преследвания по сибирските кръстопътища, с престрелки край изоставени в тайгата селца, с арести от Москва до най-затънтените краища. И с ордени „Бойно червено знаме“, но и с куршуми в тила. Самият полковник бе измъчван до смърт, но от френските тенекии намериха само пет, а те са били 37. Останалите и до днес се търсят.
Ами златото на емира на Бухара? На хана на Хива? А съкровищата на Бакинската банка? На мусаватистите? Диамантите на хана на Нахичеван? Всичко не може да се изброи. Но в сравнение с Ленин, Сталин успя да се докопа до много повече. Това бяха години на следствия, на загадъчни убийства на свидетели и следователи, имаше изклани цели села, аули и кишлаци, от самолети пръскаха над клисурите боен газ, за да спрат тайнствените кервани, запътили се в неизвестна посока, и някак странно от тези клисури изчезваха стотици камили и хора. Злато, изнесено от Испания или заграбено от Прибалтика и Бесарабия, смели планове за заграбване на цялото европейско злато в един проектиран поход нататък. Хиляди секретни папки, десетки хиляди сводки, отчети, разработки на планове. Бойни ордени и безименни гробове, спецдажби и лагерна помия, тигровите очи на Сталин и подземните затвори в Техеран. Стотици сюжети за завладяващи романи и филми."
ПП:
Заглавието е припев на песен, която пееше вчера на едно мило тържество един товарищ, а откъсът е от книгата "Златото на партията" от Игор Бунич.
СоциализЪм – от файтона на Дядото, през ...
ДРУГАРЯ С РОЛСА ПОЗАТВОРИ ПЛЮВАЛНИЦИТЕ Н...
че лагерите официално ги закриха май миналата година.
