Разговорите в различните телевизионни студия в дните на протестите, протичат приблизително по следния сценарий. Неписан сценарий, роден спонтанно от незнанието, неразбирането, неможенето и, уви, грандоманията и глупостта, което ни прави жалки и смешни като народ: 

-         Срещу какво протестирате? Какво искате в настоящия момент.

-         Искаме ниски цени на тока, ниски сметки, за да можем да ги плащаме.

-         Други преди вас искаха по-високи заплати, повече справедливост, Велико народно събрание, нова Конституция.

-         Кои са тия бе, кои са тия?

-         Кой трябва да направи това, което искате.?

-         Не знаем кой, но не искаме да са тия.

-         Вие кого представлявате. Никого не представлявам, Аз съм обикновен гражданин.

                С няколко думи: "не знаем какво искаме, но не искаме да е това и незнаем кой ще го направи, но не искаме да са тия". Не зная защо си спомних две стихотворения на Ботев, които са били, са, и ще бъдат актуални за нашия народ. За съжаление.

 

ЗАДАДЕ  СЕ  ОБЛАК  ТЕМЕН

Зададе се облак темен
откъм гора, от Балкана;
дали ще е дъждец дребен,
или ще е буря страшна?

Ех, мой дядо, тежко време!
Ралото се едвам влачи
и след него сееш семе,
пот от чело, град от очи!

Кажи, дядо, защо плачеш
над тез дълги бразди черни;
от чер облак ли се плашиш,
или мрат ти деца дребни?

Кажи, дядо, че аз помня
какъв юнак напред беше;
бог да прости баба Стойна,
тя пееше, ти ореше.

Друг път - помниш? - лани беше:
аз заминах през гората,
сред юнаци ти седеше
като баща със брадата.

Какъв беше ти тогава!
Сега плачеш - защо, дядо?
Байряк ли се не развява,
или нямаш сърце младо?

"Ех, мой синко! Що ме питаш?
Чуй тоз гарван, де там грачи...
Но в село нели отиваш,
ще да видиш защо плаче

стар войвода след туй рало!
Там селото се е сбрало
на мегданя, за да гледа
мойте момци, мойте чеда!

Ти ще видиш там набити
на прътове, на върлини
на момците ми главите -
избиха се две дружини!

Двама братя воеводи,
двамата ми верни сина:
скарали се кой да води
бащината си дружина!

Тесни били планините
за несговорна дружина!
И стърчат им днес главите,
за да плаче кой как мине.

Боже, с гръм ти разсипи ме!
Ветре, в прах ти разнеси ме!
Да не гледам деца малки
и техните клети майки,

окол пръте как се късат -
ръце вдигат към главите,
и как после ще се мъчат
голи, боси и пребити."

Закапаха едри капки,
летят, крякат гъски, патки:
буря страшна ще да ревне,
нели не са капки дребни.

секи тича, в село бяга,
дядо не ще да разпряга.
Хайде, дядо, да вървиме.
"Стой да умра, помогни ми!"

 

 

КЪМ  БРАТА  СИ

Тежко, брате, се живее
между глупци неразбрани;
душата ми в огън тлее,
сърцето ми в люти рани.

Отечество мило любя,
неговият завет пазя;
но себе си, брате, губя,
тия глупци като мразя.

Мечти мрачни, мисли бурни
са разпалили душа млада;
ах, ръка си кой ще турне
на туй сърце, дето страда?

Никой, никой! То не знае
нито радост, ни свобода;
а безумно как играе
в отзив на плач из народа!

Често, брате, скришом плача
над народен гроб печален;
но, кажи ми, що да тача
в тоя мъртъв свят коварен?

Нищо, нищо! Отзив няма
на глас искрен, благороден,
пък и твойта й душа няма
на глас божий - плач народен!


ПП.
Народе,
знаеш ли къде отиваш, знаеш ли пътя до там, защо спа толкова време? Ех, народе...

Ценностите на които ни учи вярата?
Националните стремления?
Или обикновената човешка любов?
Отворени ли сме към хората или се крием свити в портмонетата си?
Има ли един с едно око който да ни поведе?