На вратата се позвъни. Кой ли е? Кой ли се беше сетил за тях? Отдавна никой не се отбиваше тук. Бедността и тъгата отблъскват хората. Мария отиде да отвори. Погледна през шпионката. Беше съседката, която живееше на третия етаж. Познаваха се бегло. Бяха говорили няколко пъти по повод на блокови неуредици. Миро играеше понякога с нейния син Сашо. Познаваха се, нали бяха съседи, пък и учеха в единственото училище в градчето и понякога той ходеше у тях да играе на компютъра. Миро искаше и той да има компютър, ама къде ти. Беше умно момче. Примири се, че това ще остане несбъдната мечта и не я споменаваше повече, за да не натъжава майка си. Тя и без друго отдавна не се усмихваше и знаеше, че често плаче скришом от него. Откакто баща му умря, у тях се настаниха безсрочно бедността и тъгата.
Мария отвори вратата.
- Добър вечер. Мария, извини ме, аз такова...
- Заповядай, влез. – покани я от учтивост, с надеждата да не
влезе, защото нямаше дори с какво да почерпи тази почти непозната жена.
- Не, няма да влизам, защото бързам. Извини ме... – жената беше
видимо притеснена – ... но аз дойдох само да донеса това. Вземи, това е малка почерпка. Сашко днес има рожден ден. Поканихме и Миро да дойде, но той каза, че не може.
Жената й подаваше пластмасова кутия. И Мария се притесни, но
не можеше да откаже, нали беше почерпка. Пък и вътре сигурно имаше храна. Би било хубаво, за Миро...
- Благодаря. Да ви е жив и здрав Сашко. Да сбъдне мечтите си и
да ви радва.
- Довиждане, Мария. И нека Миро да не се притеснява, а винаги,
когато поиска да идва у нас. – каза жената и си тръгна.
Мария затвори вратата. Знаеше защо Миро не е пожелал да отиде на рождения ден. Нямаха пари за подарък. „Няма пари, сине.” От няколко месеца, откакто спря да получава заплатата си, защото предприятието където работеше беше пред фалит, Мария често даваше този отговор на сина си. После той сам разбра, че не трябва да иска.
Тя отвори кутията Вътре имаше домашно приготвени баница, кюфтета, парче руло и голямо парче торта. Всичко беше достатъчно за двама. Отгоре на парчето торта, се мъдреше черешка. Мария, погледа, преглътна, поколеба се, посегна и взе черешката. „Само черешката, нищо друго...”. Докато усещаше как парченцето сладост се топи в устата й, тя затвори кутията. Когато Миро си дойде, ще му сложи половината, да се нахрани хубаво, че отдавна го хранеше само с боб, картофи и ориз.
„Ще има да се нахрани и утре”, помисли си Мария, отвори хладилника, които беше почти празен, сипа си купичка кисело мляко, взе две филии хляб и седна пред телевизора. Там вървеше едно много вкусно предаване, с което щеше да подслади вечерята си. Там хайлайфа ядеше.
