Прочетен: 1342 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 24.02.2013 19:58
ИЛИ ПРИКАЗКА ЗА ТРИМАТА НЕРАЗДЕЛНИ ДРУГАРИ
Живеели на един хълм трима другари. От ден на ден живота им ставал все по-труден. Техният хълм бил малък и скалист, бил вече опоскан от стадата им, оголен от сечта. Минавали покрай тях пътници, които идвали отдалече. Те били минали през много земи и гори, изкачили били много хълмове. И разказвали, че там, на отсрещния висок хълм, от където идвали, животът не бил толкова труден и хората, които живеели там, били сити, богати и свободни. Гледали тримата другари към отсрещния хълм. Той бил висок, но не бил скалист като техния, бил вечно огрян от лъчите на слънцето, мамел ги към себе си със свежата зеленина на своите склонове. И те решили да напуснат своя малък, скалист и опоскан хълм и да се преселят на отсрещния.
- Но ние не знаем пътя. Как ще стигнем до там? – попитал Малкия.
- Ти, Малкия, не го знаеш, но аз го знам. – казал Големият другар - Аз мога да те заведа там.
- Тогава какво чакаме, хайде по-бързо да тръгваме. –
ентусиазирал се Малкия и заподскачал от радост.
- Е, аз знам пътя и ще ти го показвам, ще направя това за тебе, Малък, но ти какво ще направиш за мен? Нали знаеш, че трябва взаимно да си помагаме, за да стигнем по-бързо.
- Амиии... какво да направя... не зная...
- Хайде да се уговорим така: аз ще ти показвам пътя, а ти ще ме носиш. И за да не мислиш, че си онеправдан, аз пък ще нося храната за из път.
- Ура, ура – договорихме се – съгласил се Малкият и пак заподскачал.
Събрали двамата храната, която имали в голяма торба. Големият нарамил торбата, Малкият нарамил Големия барабар с торбата и тръгнали.
Вероятно някой читател се пита кой и къде е третия другар. Нека забравим засега за него, защото той стои на сянка и ще се появи, когато му дойде времето.
Тръгнали двамата другари, но тъй като живеели на хълм, се наложило да вървят надолу. Да носиш на гръб тежък товар надолу не е никак лесно. Малкият бързо се изморил, краката му започнали да треперят и поискал да яде. Големият му дал малко храна от торбата, а той се нахранил здраво и продължили. Така ден след ден те слизали надолу по хълма, Малкият стискал зъби, защото знаел, че пътя е дълъг. Но храната в торбата все повече намалявала, защото Големия ядял до насита, макар, че на Малкия давал все по-малко и по-малко. И тъй като Малкият отслабнал и силите му намалявали, той започнал да пита и да моли:
- Скоро ли ще стигнем, господине? Аз се уморих, отслабнах...
- Скоро, скоро, господине, потърпи още малко. – отговорил Големия, а наум си мислел: „Господин съм, я, как да не съм господин! Аз съм интелигентен, учил съм и знам много. Знам пътя до отсрещния хълм. А ти какъв си господин, щом хабер си нямаш какво значи пррриватизация и офшорррка, ама аз ще ти покажа, та да знаеш."
След известно време, Малкия пак се обърнал към Големия:
- Далече ли още, братко? Дай малко хляб, че много огладнях, силите ми свършват...
- Не е далече, братко. Ще стигнем, не бой се, щом аз те водя, ще стигнем. – а наум мислел: „Хе, хе, какъв брат си ми ти бе, Малък. Моят баща беше шеф, номенклатурчик и аз съм шеф, роден съм в чужбина, а пък твоят баща бил тракторист на село, а ти си прост стругар и такъв ще си останеш. Ама вярваш, че си ми брат... Хе, хе...”
Но Малкия все повече и повече губел сили и пак замолил:
- Далече ли е още, комшу? Дай малко хляб, че много огладнях, отслабнах, гащите ми почнаха да падат.
- Наближаваме, комшу, вервай ми, ето ти малко да хапнеш и затегни учкура на потурите. ... – казал Големия, а наум си мислел: „Какъв комшу съм ти аз, бе Малък. Аз отдавна се преместих в града, живея в сарай в най-тузарския квартал, имам барбекю, каня на гости само тежки аркадаши, а пък ти остана в малката къщичка на село, по цял ден копаш и нижеш тютюн. Ех, ех...” И хапнал обилно от печената агнешка плешка.
Вървели що вървели, Малкия с треперещ глас замолил:
- Кога бе, приятел, кога ще стигнем, не издържам вече, голям глад, пък и студ почна, гащите ми падат...
- Няма страшно, приятел, ще стигнем, потърпи. Ето ти една филия с мас, хапни, ще се стоплиш. Малко е, но ти затегни още колана, за да не ти паднат гащите.
Но на Малкия търпилото му било свършило, той разбрал, че има много гнило в гниляне и нищо датско, че Големия досега все го премятал и ядял до насита, докато той търпял, носел го и затягал колана. Че като се разлютил, че като хвърлил Големия от гърба си, че като се натопорчил, че като си разкопчал колана... И му паднали гащите, и му паднало пердето и му показал... Средния.
Тука, читателю, приказката не свършва, защото Малкия, Средния и Големия едва са стигнали до дъното на дола и предстои Голямото носене на Големия нагоре към хълма. Но ни остава поне утешението, че на сцената най-после се появи Средния, който до сега беше свит на сянка. Аз бях там и три дни не ядох, не пих и не се веселих. И много ми се иска да кажа на Малкия: „Малък, ще носиш, още много дълго ще носиш някой Голям нагоре по баира, (защото всеки малък като стане водач по пътя започва да се прави на Голям, дори и да не е такъв), но ти дръж Средния винаги натопорчен. И при нужда го използвай по предназначение.”
