.
.
.

Тя носи име на цветя. 
Флорика.
На романски език.
Него са нарекли Нурай.
Светлина. От  персийски.
Третият е от оня народ,
който Бог избра да роди сина Му
и го пръсна по света.
Аз имам сини очи.
Всички говорим
на един и същ, славянски език.
Говорим за всичко.
За сушата,
за бавния преход,
за крадливите ни управници,
за щастливите кокошки,
за футбол,
за новия сериал,
за горките убити в конфликт
някъде по света.
Живеем на една улица,
в един град,
в една земя,
която ражда хляба на децата ни
и са погребани костите на предците ни.
Когато се наложи, прескачаме до другия,
да поискаме сол или  инструмент за градината.
Разбираме се прекрасно.
На този език.
Ние сме добри съседи.
И ще останем такива,
докато някой не сложи в ръцете ни копия.
Тогава всеки ще се залости
в своята пещера,
стиснал здраво в ръце
своя инструмент за убиване.
и ще започне да дебне другия,
за да го използва пръв.
Повода ще бъдат нашите корени.
Причината – алчността.
На някой търговец на копия.
И нашата глупост.
Аз не желая да участвам в това.
Но сигурно ще използвам копието,
за да остана жив.
Инстинкт.
Някой от съседите ми ще бъдат мъртви.
Може би и аз.
Като убитите в оня конфликт,
за който говорехме някога.
А търговецът на копия
ще прибере парите ни в сейфа си.
Но как ще живеят после децата ни
и техните деца
на тази улица,
в този град,
на тази земя?
Онези деца,
които ще останат тук.
При нашите кости.